Където и да се обърна – хора, и всички нанякъде са запътени.

А аз стоя и наблюдавам, слушам от тълпата тътени.

Ако някой мине покрай мен, опитвам се за секунда да го спра.

Но твърде често получавам „Време нямам, трябва да изпреваря часа!“

Но в редките случаи когато някой до мен се спре,

заговори ме, или ме покани на кафе,

аз слушам в захлас, не мога да отлепя очи

и мъничка частица от душата ми искри.

Но ето, трябва вече да тръгва моят събеседник,

а аз не мога с него да се разделя – на благия му глас съм пленник.

И мога само да се надявам, че както аз искам да го видя отново,

така и той някога отново ще желае за миг да се спре

и да ми покаже отново част от своето сърце.

Ето ме отново, стоя насред площада.

Дни наред никой при мен не идва, потънал съм в забрава.

Питам се: „А има ли други хора като мен?“

За да ги намеря, трябва и аз нанякъде да тръгна.

„Накъде?“ – този въпрос не е особено важен,

защото навсякъде има хора сякаш в безвремие.

Просто тръгни и бъди тяхното вдъхновение.