По пладне
на жена ми Нури
Дори с домашни чехли и халат,
под който криеш хълмове и ниши,
превръщаш тази къща във палат
и кърмиш в мен въздишка след въздишка.
Не влязла в спор с бъбривите оси
в кварталния ни кошер, с пръсти хладни
разресваш кротко моите коси
и мисли край прижурящото пладне.
И чело стапям дяволски щастлив
зад склонове, оазиси и ниши,
а твоят стон си е вселенски взрив,
след който следва друг. Или затишие.
И прероден светът се суети,
с езичето ти медено се плези
и си приписва твоите черти,
додето ме изпълни със поезия...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ивайло Терзийски Все права защищены
