В съня си ти сънуваш и събуждаш се внезапно,
в мечтите си мечтаеш и пробуждаш се нещастно,
в дните си живееш и всичко става ясно,
когато сам останеш и няма нийде място,
където да се скриеш от битието бясно,
където да се спреш и да заспиваш бавно,
оставяйки зад себе си всичко злощастно,
което разлютява твоята душа невероятно
и те кара да се чувстваш адски неприятно.

Тогава чуй онази сладка песен
на славея в тази късна есен
и поспри за малко уморен
от дългата разходка, начумерен.
Кого видя по пътя свой?
Приятели?А може би роднини?
Каква поука взе си ти,
мой спътнико любими?
Кажи ми и не карай
да се свива сърцето ми ранимо!

Запей ми ти онази тъжна песен,
която пееше ми всяка нощ-
за скитника и неговата вяра,
която все държала го на крак.
Дори когато някой го подритвал,
или изругавал непристойно-
той винаги се е държал достойно.
Наказвал всички с думите си остри,
хранили го те ден след ден.
Но веднъж буря се задала от запад,
скрил се той на завет под една върба.
От вятъра и от дъжда,а може би от друго
прилошало му на човечеца стар.
Паднал той сред лехите криви
и останал там,но не и сам!
Бил редом с вярата.

Но май аз разказах всичко славно?
Къде си? Чуваш ли ме още?
Не затваряй очите си красиви,
когато те са най-необходими.
Не ме оставяй в този тъжен свят,
където всичко е изтъкано от лъжа.
Не си отивай, моля те, недей!