По следите на една изгубена Любов
… Колко ли дълго си чакал писмото ми, Любов,
а то все не идва и не идва ...?
Писах ти го късо, и несръчно, и го пуснах да лети с треперещи ръце – гълъбче,
изплашена от себе си – чужда сред чужди, несигурна, че ще го отвориш,
сигурна само в разстоянието, далече, далече...,
събрала ледовете на Татрите в сърцето си,
невярваща в тяхното пролетно топене, не очакваща пропукване,
неразбираща законите на физиката и химията в него ...
Стопи се то, а дали не трябваше да го оставя да изтече върху късите редове,
и да отмие думите, които може би никога нямаше да стигнат до теб...
Очаквах, че ще стигнат до сърцето ти, въпреки турбуленциите от вятъра,
облачните проблеми, случайните падащи звезди,
а и часовата разлика във възрастта, въобще космически обективни препятствия...
Представях си, че ще го четеш и ще се усмихваш,
а отражението му ще се вижда в зениците ти,
и ще се архивира в тях като тайни междуредия,
в зрителната ти памет, стигаща през артериите до него...
Вероятността да го отвориш и накъсаш
на хиляди малки парченца бе нулева, пред вид на голямото ти сърце,
събрало толкова много междуредия, за дълг към Родина и Род, та и за Любовите...
То трябваше да премине през върховете на планините – над Богините,
над погледите на случайните минувачи в битието ти,
над безименния оркестър на чайките, но дали щеше да стигне...?
От тогава много ВОДА е изтекла...
Понякога се опитвам да си спомня как изглежда лицето ти,
за да не ми се изгуби, защото те видях само за миг – приказен миг...
Всяка вечер си представям аурата на оранжевите ти зеници,
опитвам се да чета в тях, и да търся отражението си докато го намеря...
някъде там между две дати - и да ти прошепна "Лека нощ!"...
25 януари 2017 г., 0.00 часа
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Таня Чардакова Все права защищены
