… Колко ли дълго си чакал писмото ми, Любов,

а то все не идва и не идва ...?
Писах ти го късо, и несръчно, и го пуснах да лети с треперещи ръце – гълъбче,

изплашена от себе си – чужда сред чужди, несигурна, че ще го отвориш,
сигурна само в разстоянието, далече, далече...,

събрала ледовете на Татрите в сърцето си,

невярваща в тяхното пролетно топене, не очакваща пропукване,

неразбираща законите на физиката и химията в него ...

Стопи се то, а дали не трябваше да го оставя да изтече върху късите редове,

и да отмие думите, които може би никога нямаше да стигнат до теб...

Очаквах, че ще стигнат до сърцето ти, въпреки турбуленциите от вятъра,

облачните проблеми, случайните падащи звезди,

а и часовата разлика във възрастта, въобще космически обективни препятствия...

Представях си, че ще го четеш и ще се усмихваш,

а отражението му ще се вижда в зениците ти,

и ще се архивира в тях като тайни междуредия,

в зрителната ти памет, стигаща през артериите до него...

Вероятността да го отвориш и накъсаш

на хиляди малки парченца бе нулева, пред вид на голямото ти сърце,

събрало толкова много междуредия, за дълг към Родина и Род, та и за Любовите...
То трябваше да премине през върховете на планините – над Богините,

над погледите на случайните минувачи в битието ти,

над безименния оркестър на чайките, но дали щеше да стигне...?

От тогава много ВОДА е изтекла...

Понякога се опитвам да си спомня как изглежда лицето ти,

за да не ми се изгуби, защото те видях само за миг – приказен миг...
Всяка вечер си представям аурата на оранжевите ти зеници,

опитвам се да чета в тях, и да търся отражението си докато го намеря...
някъде там между две дати - и да ти прошепна "Лека нощ!"...

25 януари 2017 г., 0.00 часа