… Колко ли дълго си чакал писмото ми, Любов,
а то все не идва и не идва ...?
Писах ти го късо, и несръчно, и го пуснах да лети с треперещи ръце – гълъбче,
изплашена от себе си – чужда сред чужди, несигурна, че ще го отвориш,
сигурна само в разстоянието, далече, далече...,
събрала ледовете на Татрите в сърцето си,
невярваща в тяхното пролетно топене, не очакваща пропукване,
неразбираща законите на физиката и химията в него ...
Стопи се то, а дали не трябваше да го оставя да изтече върху късите редове,
и да отмие думите, които може би никога нямаше да стигнат до теб...
Очаквах, че ще стигнат до сърцето ти, въпреки турбуленциите от вятъра,
облачните проблеми, случайните падащи звезди, ...