Не ме обичай. Няма как
да знаеш всъщност, че у мене
не вдига остър връх маяк,
а вият вълци и сирени.
Руши се този свят надлъж
в потопи, в трусове и битки,
а аз в тила - отвеян мъж -
ти нося стих и маргаритки.
А нощем в нечие сърце,
побрало скърби и неволи,
гора от вдигнати ръце
расте... И милост кротко моли.
А зад бетон и железа
предвкусвам жажда и победа:
в пролятата от мен сълза
поне светът да се огледа.
© Ивайло Терзийски Все права защищены