Не ме обичай. Няма как
да знаеш всъщност, че у мене
не вдига остър връх маяк,
а вият вълци и сирени.
Руши се този свят надлъж
в потопи, в трусове и битки,
а аз в тила - отвеян мъж -
ти нося стих и маргаритки.
А нощем в нечие сърце,
побрало скърби и неволи,
гора от вдигнати ръце
расте... И милост кротко моли.
А зад бетон и железа
предвкусвам жажда и победа:
в пролятата от мен сълза
поне светът да се огледа.
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
