Под българско робство
Събираме трохи от предразсъдъци.
Надяваме корсет от тесногръдие.
Кълвем на разноцветни въдици.
От злоба изработваме оръдия.
По кой ще стреляме? Не стига ни куража
от смелост да направиме гюлетата.
Те няма да политнат. Натежали са.
Рискуват да избухнат във ръцете ни.
Умората очите ни затваря.
А може би ни спряха тока.
Но все едно. По-тъмно е от ада
и слепи сме за вярната посока.
И само силуети се промъкват.
Говорят нещо, ала кой ги слуша.
По-глухи сме от стареца във църквата
и казваме: "Дошло ни е до гуша!"
Стоим на топло, чакаме да мине
животът ни, да пресече земята,
защото не умеем да вървиме
и никой не разбира свободата.
Отричаме, рушим бетонни символи,
останали от комунизма.
Но мисленето ни бетон остава -
потънало във популизъм.
Белязани като добичета,
по избори ни преброяват
и обезумели тичаме
към урните. Да се продаваме.
И после тъжно констатираме,
че сме злощастна бедна нация.
А децата ни презират,
защото сме за тях "глупаците".
Не случихме да сме свободни.
Оковите са във главите ни.
От гроба да излезе Ботев,
пак няма да спаси душите ни.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Горяна Панайотова Все права защищены
