Начертах си прозорец с два ръба,
с две кафета с утайка от ръж,
всеки час беше кръгъл, двугърбен,
тръгнах – никъде, ти – изведнъж.
Бита, нощна сметана – небето,
силуетите в мрака стопи.
Колко хубаво! – вече прочетена.
Препрочитай ме... Аз пих ли, пих
и обърках вратата с прозорец
и летях седем нощи и дни,
ти на осмата чакал си в „Лозенец“,
„Под липите“..? – спомни си, спомни...! ...