Събуждам се, гледам - красиво заспала,
на леглото до мен, във прекрасен унес...
- Какво ли сънува? - си мисля... не зная...
ще чакам от нея, да разкаже и днес...

Останал загледан в къдриците нейни,
възхвали отправям към Господа Бог:
- как мене дарил е, със гледка подобна,
на ангел небесен сред райски поток.

Междувременно ставам - тихо и плахо -
отивам да видя какво е навън...
...Зад прозореца слънцето вече изгряло,
и леко ръми като в приказен сън...

Затова и започвам закуска да правя -
яйцата да слагам, кафето да ври...
...Накрая със щипка любов ги подправям,
и мъничко захар във чай от липи.

...А ето и нея - със ведра усмивка -
тъй сънена още, пристъпва към мен...
Ах колко красива бе тук сред лъчите,
облечена в нежност и светъл сатен...

Постарому първо с целувка посреща,
придърпва си стол... после сипва кафе...
А аз не спирам да мисля за днешния ден -
накъде ли отново ще ни поведе...

Бе толкова хубаво да има с кого -
свойте дни и сутрини човек да споделя,
да има причина и знае защо -
от краткото време тук да заделя...

Да има опора, когато мракът настъпи -
когато вятър завее... циклон разрази...
Когато всичко останало смисъл загуби -
смисъл да бъдат именно тези очи...

...Така потънал в мисли за живота,
красиво макар - времето пак отлетя...
... След закуска с целувка аз я дарявам...
...И излизаме заедно - ръка за ръка...

                             ...

Ала аз го знаех... ден ще дойде...
празна ще е нечия от двама ни ръка...
и нечий стъпки нейде ще се чуват,
тъй самотни вече под дъжда...

Ще скитат морно някак в тишината,
по пътеката от спомени без край,
и само вятъра напомнящ ще е сякаш,
на смеха заглъхващ във далечен рай...

Отново капки дъжд ще падат,
но те ще бродят сред вселенски мир,
защо макар в съня ѝ да я виждам вече само,
животът пълен е, ако със любов е бил. 

                            ...