ПОМНИШ ЛИ?
ПОМНИШ ЛИ?
Помниш ли, как някога си тръгна?
Помниш ли, как слънцето потъна
в своя кървав ореол,
величествено и безчувствено?
Гледахме го изумени и потресени –
сякаш любовта потъваше,
отнесена
от нашето бляскаво Вчера,
оставяйки ни в мрачното Утре.
Вярвах, че никога няма да съмне
и ще е страшно без теб във тъмното,
в ада на моите чувства,
в затвора на болката.
Чаках те в спомени и сънища.
Търсих еднопосочни пътища,
които да ме отведат при теб,
без връщане.
А душата ми се късаше
на хиляди парчета
и никой не успя да я закърпи.
Тя молеше за твоето присъствие.
Искаше гласа ти,
ръцете ти,
косите ти,
очите ти.
Стъпките ти искаше да чуе:
искаше със тях да дойде утрото,
но после свикна да живее
в мрак
и да понася безразлично болката.
* * *
Е, върна се и молиш да простя.
Отдавна ти простих,
но не забравих как
слънцето потъна…
Сега не знам,
след толкова години мрак,
дали отново някога ще съмне.
2000 г.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Румен Ченков Все права защищены
