Понякога, когато облаци светят
Събрал чернилка в душата...
Сутрин пия чаша силно кафе.
След глътка дъното на чашата
неразгадано ще ме отзове.
Това кафе далече отгледано,
е събрало носталгичен аромат...
Мечти от топъл слънчев цвят,
едва ли помнят любови ледени?
И нима е възможно да гадая,
че е изпратено от гладни ръце?
Въздига се ароматната омая...
И ободрява сънното ми лице!
Защо ли пътищата пак търся
в моя още неизтлял живот?
Чашата ще измия;ще свърши
видяното в невидим плод.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стойчо Станев Все права защищены
