Понякога не искам да съмне...

Ти си земя, разорана от древни предания,
сура славянка, на конник подала ръка,
аязмо си бистро, разцъфнала пъпка, ухание,
нестинарска молитва и танц, и сълза на скала.
Миришеш на пазва, миришеш на топло и мляко.
Две мънички устни се молят за майчино зърно.
Мигът е велик! Пред него в молитва приклякам.
Жена е Земята! Стиха ми на песен превърна.
Изцяло моя, мое житно злато,
ръкойка тежка и носия пищна,
поройно е препълнена душата ми
и всяка друга капка е излишна!
Оброчище мое, моя Същност и Истина!
Вечернице моя, Зорнице, мой Ден,
пролетно цъфнала, бяла и булчински чиста,
две шепи пръст отдели и за мен...
Роди ме твойто "Искам те!" и плачът ти...
На твоя сън съм скритата идея...
Усещаш ли дъха ми по клепачите?!
В мечтата ти видя ли да живея?!
Така ще те помня - окъпана в дъжд,
настръхнала, жадна, разцъфнала, бяла...
По тялото - мълнии от очите на мъж.
Целувка нечакана. Пълна и Цяла.
Тесто в нощвите заквасено, даул - масло, бита сметана,
завързана зунка на люлчица, моя искра звездопадна,
кремък - диканя, вършане, от мене и клас не остана...
Среднощна невеста прекрасна,
по жътва, от сърпа ти паднах...
Небето, без твоите очи, ми е малко...
От капчука чувства се стичат...
Със стих да те галя е толкова жалко...
Не мога, без теб, да обичам...
От минали мъки е окосено полето...
Залезът тихо върви по стърнището...
В изгрева гледаш... Там, откъдето
огън се взема да пламне огнището.
Ще стигна до тебе със сълзи от дъжд.
В цвят бадемов, знай, ще се върна!
Недоизречени думи... една жена... един мъж...
Недоизпитите устни... Ще те прегърна!
Щом слънце изгрее, щом угаснат звездите,
с омарата лятна ще ти прескоча дувара...
На прага ти ще пристъпя... Ще те погледна в очите...
Ще те целуна... и ще изгаряме...
Знаеш ли... Понякога не искам да съмне...
Понякога кръглолика луна е любима...
Ако Господ е рекъл, то ще се сбъднат
всички молитви, в които те има...
Прошка ще искам за пропуснати думи...
От Аязмо се пие, щом коленичиш...
Разказах за там, където безумен
се кръстя, немея и свято се вричам...