Поп след служба тръгна към реката.

Да се поразходи бе решил.

Там видя на водопой сърната.

Заговори с тембъра си мил:

"Твоите очи са ми познати.

Откъде пред мен се ти яви?

Бог ли да те срещна тук те прати?

Моля те, не бягай! Остани!

В черно съм облечен, не защото

нося черно в своята душа.

Просто е такова облеклото...

Бог е в бяло и е светлина."

И тогава, о, неземно чудо,

проговори тя с човешки глас:

"Аз съм тук сега съвсем за друго.

Просто жаждата си утолявам аз.

Страх ме е от хората, защото

те не са това, което са.

Те си крият все зад облеклото

непознатата за тях душа.

Някой все на другия помага,

докато получи своя дял.

От капани страх ме е и бягам!

Ти водач си, не и идеал...

Никoй да върви след мен не искам,

никого и не проклинам аз!

Да, сълзят очите ми - от истина.

Разлики големи между нас."

С лекота реката тя прехвърли

и в горичката-живот се скри.

Попът пак във църквата се върна

със молитви да се утеши.