Поп след служба тръгна към реката.
Да се поразходи бе решил.
Там видя на водопой сърната.
Заговори с тембъра си мил:
"Твоите очи са ми познати.
Откъде пред мен се ти яви?
Бог ли да те срещна тук те прати?
Моля те, не бягай! Остани!
В черно съм облечен, не защото
нося черно в своята душа.
Просто е такова облеклото...
Бог е в бяло и е светлина."
И тогава, о, неземно чудо,
проговори тя с човешки глас:
"Аз съм тук сега съвсем за друго.
Просто жаждата си утолявам аз.
Страх ме е от хората, защото
те не са това, което са.
Те си крият все зад облеклото
непознатата за тях душа.
Някой все на другия помага,
докато получи своя дял.
От капани страх ме е и бягам!
Ти водач си, не и идеал...
Никoй да върви след мен не искам,
никого и не проклинам аз!
Да, сълзят очите ми - от истина.
Разлики големи между нас."
С лекота реката тя прехвърли
и в горичката-живот се скри.
Попът пак във църквата се върна
със молитви да се утеши.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
Вникнах дълбоко в думите и много харесах!