Убийте ме и ме стъпчете,
живеца бял скършете в мен,
разкъсайте ме като цвете,
скубете мойте цветове!
Вилнейте като урагани
в отворената ми душа!
Нанасяйте ми кръвни рани
и не изпитвайте вина!..
И веселете се щастливи,
когато гърча се в прахта,
дори в момента да загивам,
живейте вие с радостта!
Живейте с всичко, що ми взехте -
небе и слънце, и звезди,
в простора мой летете леко
и пийте моите води...
че затова така сте бели
и хубави като снега,
от мойта зима сте поели,
от чистотата на студа.
Приличате на мен, признавам,
на външност сме досущ един,
но този, кой не ви познава,
да види вашите очи,
да срещне погледа ви мътен
и мигом той ще разбере,
че вътре стеле се престъпен
мрак и вият ветрове.
Небето ми за вас е страшно
с безкрайната си синева,
водите ми - стрели опасни,
измъчват вашите тела.
И празничната ви усмивка
гримаса е от страх и смут,
а огънят ви зъл загива
в прегръдките на моя студ.
© Анита Габровска Все права защищены