Животът е отворената рана,
пулсираща под тъмната река на мислите...
Извърших ли към себе си измяна?
Кой бог сега ще мe дари с амнистия...?
За този свят ли някога мечтаех,
застанал в детството бледнеещо и призрачно?
Тогава най-безхитростно играех,
неподозиращ, че приижда прозаичното...
Пътувам в утрото беззвездно и безчувствено,
впил поглед в конуса на най-далечното.
Около мене сякаш всичко е изкуствено.
Не ме привлича перспективата за вечност...
Да се отвори мигом тиха бездна
и в нея аз неспирно да пропадам,
с очи закотвили небето звездно
в един последен полет и награда...
© Младен Мисана Все права защищены