Понеже аз не вярвах в чудеса

и в празни приказки пък още повече, 

те срещнах в края на една лъжа, 

в която си измислях обич... 

Когато стиховете ми до кръв бичуваха, 

очите и ума на хората, 

които философски ме заплюваха, 

че съм неверник и душевно болен. 

Защото видиш ли, убих надеждата, 

с ритник обул неоспорими факти 

и много влюбената нежност 

обърнах в стихове за жлъч и яд. 

Но аз дълбоко, в най-дълбокото 

запазих вярата, че съществуваш 

и по върха на моето перо 

сега мастилото ми теб рисува... 

А ти ще топлиш във душата ми 

като пораснал огън в празна къща, 

когато във прозореца блести луна 

и осветява пътя ми на връщане... 

Отвътре ще отвориш рязко 

и ще се сърдиш, че се бавих толкова. 

- Извинявай, моля! Закъснях, 

защото си лекувах болките! 

Но ето ме, стоя пред себе си. 

Все още жив след целия погром. 

На моя праг - ти, влюбена и прелестна. 

Ще вляза, за да си направим дом... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

31.08.2023