По̀вей бял
Я повей ме, вятър ли си черен?
Разроши косите ми във рус рояк,
заплачи с очите ми – по женски верни,
събуди разцъфналия кукуряк.
Повлечи ме, дрипите ми стари,
да се веят, като бял байряк.
Прегърни ме, сухотата пари,
плаче в тишината върбалак.
Я повей ме, лятна ли си буря?
Скъсала душата ми с ръце.
Изплачи ме, колкото ти струвам,
колко ли тежи едно сърце?
Забрави ме, после ще съм сянка,
нивите ще дишат вместо мен.
По̀вей бял и цъфнала фиданка -
прегърни ме, ветре, и живей!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Геновева Симеонова Все права защищены
