Празнота
Понякога човек се улавя в мрачни мигове, дано са
по-кратки и редки...
Ръцете ме болят от празнотата,
която стискам в уморени длани
и няма как да подкрепя надеждата,
и няма кой да я нахрани.
В шепите умира къс доверие,
смачкано от самотата нощна,
от погледа на дългото безвремие
откъртва се неистов вик за помощ.
Няма във чертите лъчезарие,
косите са помръкнали от мъка,
дори нозете лутат се къде ли не,
не са се върнали от пътя дълъг.
Клепачите потъват бавно, с тежест
и устните увехнало мълчат,
мечтаят си за бъдещата свежест,
когато ще докоснат с дъх мига.
Ще стане чудото, ще дойде края
на страшно онемелите слова,
ще се върти в косите ми омая,
животът ще започне след това.
Ръцете ще блестят от красотата,
която нося във щастливи длани,
ще има кой да подкрепи надеждата -
ела при мен и пожелай да я нахраниш!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Славяна Все права защищены
