С ноември съвсем се от чувства оголих,
душата ми също без време олекна.
Сълзите си вкупом далече прогоних.
Зовът на сърцето нанейде отекна –
прелитна високо над скалния хребет,
пое го на вятъра вярната стража,
превърна се в малък стопяващ се трепет –
остана прашинка една на паважа.
Наметнах се с топлото зимно елече,
студът ще е остър и по-осезаем.
О, лято, защо си тъй много далече?
От топлия пламък да взема назаем! ...