Небето си разпори козирката

                                  Откакто Залезът потъна във Марица.
                                  И мъртвите – играят ръченица!…
                                  Небето си разпори козирката –
                                  преди да цъфне Месецът в гората!

                                  Денят от хълма, бавно се прибира,
                                  за кой ли път, във своята квартира.
                                  Там, дето само – Вятърът го чака –
                                  с бутилка вино, седнал на матрака.

                                  Денят мълчи, заслушан в тишината,
                                  отвъд баира – чак до Планината…
                                  Където Месецът, пристига по сандали –
                                  Земята и Небето – да подпали!…

                                  Нощта започва, бавно да се къдри,
                                  додето дипли, думите си мъдри…
                                  По тесните пътечки, край гората –
                                  от гробището – чак до равнината!

                                  Гърми дъждът! И Вятърът скандира:
                                  че всичко се възражда!… И умира…
                                  Откакто Залезът потъна във Марица.
                                  И мъртвите – играят ръченица!… 

                                  2024 г.