Луната осветява кървава постеля над земята...

и скърцането на вратата се надсмива над мрака и чака - 

тишината.

Ха-ха!

През кашлица разсмя се краят недовършен...
Наострил ушите си, храстът бои се от скритото в себе си.
Тежко и бавно се влачеше времето,
тромаво бавеше бъдещето, а то?
Остаряло преждевременно.
Мечтано и там видяно.
Не носи изненада, наслада... може би?!.
Барут, барут... барут, носен от вятъра в тая жега. 
Моля се да завали.
Чу се гръм, уплаших се, побърках се, затворих очи, страшно е.
Отворих ги - сторило ми се е.
Живея в илюзия - жалко е.
Едър змей крачи по циферблата на мисълта ми.
Туп... Туп! 
Изведнъж мисълта ми се оказва стъпкана,
времето - загубено,
а змеят продължава да се върти в кръг - без напредък.
От 1 до 12 и отново, и отново...
Безсмислено едно парче хляб се раздаваше на неблагодарниците.
Струпали се около страховете си
еднодневките не дочакаха утрешния ден.
По-жалкото е, че не изживяха днешния.
Задното стъкло на колата въздиша тежко,
не ми дава да погледна назад,
а как тогава ще направя нужната маневра?
Запотено от мислене огледалото ми 
отказва да ме поздрави със собствената ми усмивка.