През кашлица
Луната осветява кървава постеля над земята...
и скърцането на вратата се надсмива над мрака и чака -
тишината.
Ха-ха!
През кашлица разсмя се краят недовършен...
Наострил ушите си, храстът бои се от скритото в себе си.
Тежко и бавно се влачеше времето,
тромаво бавеше бъдещето, а то?
Остаряло преждевременно.
Мечтано и там видяно.
Не носи изненада, наслада... може би?!.
Барут, барут... барут, носен от вятъра в тая жега.
Моля се да завали.
Чу се гръм, уплаших се, побърках се, затворих очи, страшно е.
Отворих ги - сторило ми се е.
Живея в илюзия - жалко е.
Едър змей крачи по циферблата на мисълта ми.
Туп... Туп!
Изведнъж мисълта ми се оказва стъпкана,
времето - загубено,
а змеят продължава да се върти в кръг - без напредък.
От 1 до 12 и отново, и отново...
Безсмислено едно парче хляб се раздаваше на неблагодарниците.
Струпали се около страховете си
еднодневките не дочакаха утрешния ден.
По-жалкото е, че не изживяха днешния.
Задното стъкло на колата въздиша тежко,
не ми дава да погледна назад,
а как тогава ще направя нужната маневра?
Запотено от мислене огледалото ми
отказва да ме поздрави със собствената ми усмивка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Биляна Бозинарева Всички права запазени
