През ключалката
Не го пречупваха шамарите.
Напротив. Даваха му сила.
И той летеше в градуса на стаята
със дъх на гроздова ракия.
Не се събираше в плесниците,
в дланта на бащината си ръка.
А той ковеше въздуха със писъци.
Кълнеше себе си, детето си, света.
А после пребледнял се свличаше.
Започваше детински да ридае,
и търсеше простор през дрипите
за толкова самотното си тяло.
И само мракът го подсещаше,
кога увиваше врата му - като шал.
Че още имаше детето си,
че нещо взел му, но и беше дал
животът. Онзи, дето я предаде
в ръцете на противника - смъртта.
И гълташе скръбта си за жената,
потъвайки в ръцете на сина...
Прегръщаше го, сякаш за последно.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Деян Димитров Все права защищены
