Сигурно прашец от среброкоси феи
е превърнал в приказка този късен час.
Във утробите на нежните алеи
вятърът танцува, полудял от страст.

Храсти и треви се любят в тъмнината.
Шепот сред целувки. Нощна тишина.
И с усмивка бяла качва се луната
на трона си на Идол. Но прилича на

лунатик, осъден да виси обесен
горе, на небето, сред тълпа звезди.
Вятърът крещи любовната си песен,
бавно разпилявайки боклуци и мечти.

Розите тиктакат заедно с часовника,
чакат полунощ - със алени листа
да задишат - по човешки, като в приказка.
А на поочуканите, хладни стъпала,

не с една, а с две изгубени обувки,
седнала принцесата, с вино във ръка.
Пие от бутилката - през сълзи. И грубо.
Тежките коси се свличат във река.

Тежките коси - измачкани, докосвани.
Алени петна по хубавия врат.
Ах, какви целувки - млади, омагьосващи
и след тях - какъв самотен, тъжен свят.

Ах, каква удавена в алкохол невинност
и какво измокрено от сълзи лице.
Като празна, прашна стая са гърдите,
пълни със едно захвърлено сърце.