Приказка

19 июл. 2009 г., 19:39

Поэзия

540 0 6

Небето над земята възцари.

Звезди! Небесни дракони подгониха

хората и старият мостик

под тежкото наведе се - изкормен.

А тялото му – клейове и борове,

бе болно и бе тежко като камък

и те насядаха сега по столовете,

но масата заета бе от пламъци,

и викаха от трепет и поръчваха,

но беше пусто, липсваше меню,

и тук не ставаше въпрос за кръчма,

a за един-единствен тук живот.

А небето във земята се изгуби,

припляскваше властта му разпокъсано,

и звездите заприличаха на слюди,

докато бавно хората възкръсваха.

А знаем, живите не щат гробове,

в тях са само мъртвите привикнали,

безпомощност! Дори тя не зарови ги,

напротив, над пръстта сега надникваха.

И знаеха, че туй е от вълшебствата,

бе приказка, а всеки в нея конник,

и рицар беше всеки, щом под ехото

разправяше се с хиляди разбойници.

Но оковани с катинарите на битката,

не искаха съдбата си, а казваха,

че болката във счупените китки

не ще ги спре да бягат днес сред влажното.

И с риск да бъдат всичките убити,

заблъскаха с греблата си над шхуната,

и в пяната тя беше Афродита,

красива от небето... чак до дъното!