Приказка
Небето над земята възцари.
Звезди! Небесни дракони подгониха
хората и старият мостик
под тежкото наведе се - изкормен.
А тялото му – клейове и борове,
бе болно и бе тежко като камък
и те насядаха сега по столовете,
но масата заета бе от пламъци,
и викаха от трепет и поръчваха,
но беше пусто, липсваше меню,
и тук не ставаше въпрос за кръчма,
a за един-единствен тук живот.
А небето във земята се изгуби,
припляскваше властта му разпокъсано,
и звездите заприличаха на слюди,
докато бавно хората възкръсваха.
А знаем, живите не щат гробове,
в тях са само мъртвите привикнали,
безпомощност! Дори тя не зарови ги,
напротив, над пръстта сега надникваха.
И знаеха, че туй е от вълшебствата,
бе приказка, а всеки в нея конник,
и рицар беше всеки, щом под ехото
разправяше се с хиляди разбойници.
Но оковани с катинарите на битката,
не искаха съдбата си, а казваха,
че болката във счупените китки
не ще ги спре да бягат днес сред влажното.
И с риск да бъдат всичките убити,
заблъскаха с греблата си над шхуната,
и в пяната тя беше Афродита,
красива от небето... чак до дъното!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Димчев Всички права запазени
