Защо ми е този стих? - събуди ме този въпрос посред нощ.
Отпивам от кафето си - по стените на чашата виждам символи -
омръзна ми да бъдат толкова време мечтани звездите -
да съм като малко дете, което не може, повдигайки се на пръсти дори,
да стигне забранената чаша с горещо какао - да изстине, да казват,
тогава отпий...
А какаото вече е тъй приятно за пиене!
Моля, дайте да пия! - глася се да кажа, но вече съм толкоз голяма,
а все още питам и моля, и чакам, наместо да отпия
от какаото, приготвено за мен.
Защото студено, не можеш да пиеш, какао - а не е вече горещо,
просто ми трябва смелостта на детето,
което съм била, което се повдига на пръсти и взима чашата
с ароматно, подсладено какао и сладко отпива,
с лъжичка разбърква, носа си допира,
брадичката, бузите - даже косата,
са тъй окакаени - даже по масата, сладко,
и нежно какао...
Ето защо ми е този стих - напиша ли стих, и в писмо щом намеря
късче от душата си - както луната показва се малко по малко,
започвам живот отначало - до другия стих, който ми дава
отговорите.