("Да целунеш под имелово клонче"...)

Месецът цепна със сърпа небето.
Друиди тръгнаха да жънат имел.
Зеленика се чéрви сред листи в полето.
Самодивски шал в трънака се е заплел...

Пробяга от тук уплашена самодива
с обляно в сълзи лице, кърши ръце...
Как ще лети над росата и дъгата ще свива,
как по тревата ще ходи с боси нозе?...

Овчарко издебнал я като заспала,
привлечен, омаян от хубостта дивна,
навел се неведом, безумен в премала
целунал я нежно по устни рубинни..

Светкавица треснала сред небето ясно,
известила на света сторения оброк:
да целунеш любима под имелово храстче,
тя с тебе остава за цял живот...

Застенала жално малката самодива,
повяхнала хубост, спуснал се мрак.
Мигом вихрушка свирепа извила
и вдигнала я високо в небето чак.

Щом като халата си заминала далече,
от самодивата не останала и косица...
Ще питаш де е изчезнала, човече?
Превърнала се в стройна зелена елица.

Дошъл овчарко любимата си да види,
сърцето му свило се пред раздрания шал.
И чакал, и викал я - дано се провиди
коприната ù- толкова нощи за нея копнял...

Стоял и чакал я с дни тя да мине,
нощем се свивал под елицата да спи,
а тя го завивала с клони да не настине
и горещо молела всички звезди

да огреят отгоре по-силно и ярко,
да бъде красива - тъй както преди,
да я обича той със сърцето си жарко,
дори и покрита с остри игли...

Сепнал се юнакът: що за сън му явил се!
Скокнал и в елицата сънен се взрял.
А тя зашепнала с клони: "Ела! Обърни се
да те видя, че за теб ми е много жал!"

Бавно пристъпил, ръцете протегнал,
свойта любима по шепота познал.
Отново светкавица в нощта треснала...
Изчезнал юнакът, та се не видял...

Утро огряло в приказен мираж,
птички захванали своя сутрешен хор
сред клоните на дъб-столетник - страж
на всичко живо в горския двор....

И днес, ако идеш там, във гората,
дето бистро поточе легенда шурти,
погледни сред дъба клоните на елата
как сгушени са и закриляни от бурите зли...