Приятел в нужда се познава,
рекли са хората от памтивека.
Приятелското рамо заслужавам
и въздишката ми ще е вечно мека.
Но в дни отровни, в студ,
останах сам недоразбран.
Почувствах страх и смут,
останал сам като чувал съдран!
И в тази бяло-ледена картина
без многоцвет и без зафир,
останал явно без братина,
ще драпам сам аз стръмния баир!
Във тези дни далечни, опустели,
яви се малка приказна жена
и дните вече са засмени,
с приятелка до мен, приятелка жена.
И без да знае, без да ме познава,
със одежди и сила тя ме зареди!
И рече ми: приятел в нужда се познава!
И грейнаха очите ми с надежди!
Душата си тя с цялата си красота разкри,
вълшебна, пурпурна и тиха.
Приличаща на копринен шал с искри!
... само ще възкликна, тихо, мила!
Приятелко добра, благодаря!
Във тази на нужда моя аз те разпознах.
Приятелко добра, благодаря!
И вече под небосвода сам не бях...