Приятелят на дядо
Баба ми каза, че дядо видял го.
Бил като всички от наш’то селó.
Имал обаче свещен идеал той,
уверен се борил да няма тегло.
Можел да пее неземно красиво,
но не запял, а поел тежък кръст.
Очите му сини с небето се сливали,
рус хубавец, среден на ръст.
Дядо когато говори за него,
тръпне гласът, като струна трепти.
А Левски мълчи. От стената го гледа,
сякаш след малко ще промълви.
Попитах защо си е нямал любима,
а дядо ме стрелна и рече така:
- България иска, България има
в сърцето си лъвско. Любов и мечта!
Днес никой не пита : Василе, къде си?
Знаят го Левски - светец и герой...
За свойта любима бил е обесен.
Любимец на всички, особенно мой.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Йорданов Все права защищены
