9 янв. 2020 г., 21:01

Пробуждане

800 0 0

Разтворих мрачните завеси,

почувствах светлината, беше спомен,

Но Слънцето с лъчите си отнесе

студът във мен, денят дъждовен!

 

Къде ли бях? Светът погледнах,

усмивката потърсих, още спеше.

Забързах се, тъгата срещнах,

дали си тръгваше, или не беше...

 

Живях във дни със спряло време,

без радост, обич, топлина.

Какво ли още можеше да вземе,

преди да се събудя от съня.

 

Но нещо ме докосна. Странно чувство. Изгубено, забравено вълнение.

Дали надежда бе, или изкуство,

достигнат бряг, вълна, спасение!

 

Внезапно се отказах сред поляни,

обсипани от горски аромати.

Дълбоко дъх поех, протегнах длани,

и мисълта към тебе ме изпрати!

 

И без да осъзнавам се понесох

към друг живот със порив див,

и мракът някъде отнесох,

почувствах се отново жив!

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Николай Ковачев Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....