Проблясват първи слънчеви лъчи.

След малко Вавилон ще се събуди.

Ще се отворят хиляди очи

в града със чудесата си прочути.

И като гръм от храма на Мардук

ще удари гонг традиционно.

Ще изпълни шум от хора тук

всеки дом и друм премонотонно.

А аз си тръгвам днес, за да се върна

в Мидия отново, но със свита

болка на сърце... Не ще те зърна

за последно теб, Семирамида.

Господарке, с теб дойдох, когато

за невеста бе дарена ти

на Набу - преславен цар, през лято,

който с нас Ашура победи.

Изградих, създадох ти градини,

да напомнят те за роден край.

Грижех се за тях, нали, с години

за да бъде твоя нежен рай.

Отклоних вода от жив Ефрат

и оживя вълшебство до възхита.

В хармония трева и храст, и цвят

ухаят все за теб, Семирамида.

За мене бе прекрасен всеки ден,

на всяка твоя приказна разходка.

В труда си тих от тебе вдъхновен

как обожавах леката походка.

Сияние - дете на божества,

неповторима хубост, ненагледна.

Изричат устни ангелски слова,

душата ми от взора ти прогледна.

Снагата ти излъчва сладък лъх

и свежата плененост е пропита

във коренчетата от искрен дъх,

и е живот чрез теб, Семирамида.

Но моят дял на радостта се свърши

и съм ненужен вече, от сега.

Заповед на царя ме прекърши,

но кой съм аз, един презрян слуга.

И тръгвам си, и ето ме отвън

пред портите големи на Ищар.

Напускам не града, а сякаш сън

даден ми за мъничко във дар.

Вървя, вървя... поглеждам пак назад

и мъка чувствам само, не обида:

Прощавай, Вавилон - огромен град!

Сбогом, хубава Семирамида!