Намерих левче, паднало в калта.
Подадох го на просяка пред мене,
а той, усмихнат, кимна ми едва,
с ръце обвил протъркани колèне.
Дано му носи, мислех си, късмет,
дано поне го мъничко съгрее!
С ирония, до кофите за смет,
човекът гледаше през мен и тихо пееше.
И сякаш се смали, осиротя
светът край мен – забързан и себичен.
Аз просяк бях, а просякът – съдба
и промисъл сред моя ден лиричен.