Просякът

Намерих левче, паднало в калта.

Подадох го на просяка пред мене,

а той, усмихнат, кимна ми едва,

с ръце обвил протъркани колèне.

Дано му носи, мислех си, късмет,

дано поне го мъничко съгрее!

С ирония, до кофите за смет,

човекът гледаше през мен и тихо пееше.

И сякаш се смали, осиротя

светът край мен – забързан и себичен.

Аз просяк бях, а просякът – съдба

и промисъл сред моя ден лиричен.