Видях на улицата просяк без крака
за милостиня да протяга свойта длан.
С опърлена от слънцето ръка,
в окаян вид, отритнат и презрян.

Видях как подминават купища тълпи,
с крака да ритат аз-ът незабележим.
А той да шепне думички "прости",
при все че сме готови да го връхлетим.

Да, сега и аз съм част от тая гмеж,
с изсечено лице от черен камък.
Сърце не ми остана, без копнеж
душата ми гори във леден пламък.

Отново утре сутрин ще го видя там,
протегнал длани да стои и чака.
В безбрежен и стихиен океан
на ъгъла в калта и полумрака.