Сезоните в проза

Зимна магия

   Забързани в сивите делници сякаш не забелязваме  красивия зимен пейзаж. Минаваме ли с чувството за отдих сред лоното на природата? Привлича ли ни зимният пейзаж с белоснежна красота? Сякаш природата се е готвила дълго за това ново съжителство. Клоните на дърветата са увиснали от тежестта на снега, а през тях весело наднича синевата на зимния слънчев ден.

   Една ликуваща тържествена феерия!

   Едно пленително бяло изкуство.

Вълшебна гледка

      |

   Нощта бе лунна, изпълнена с въздишки. Месецът дяволито се надвесваше над земята и се усмихваше. И звездите се смееха, плувайки в необятния звезден кош. Всяка бе толкова изящна и толкова различна. Вкупом, те сътворяваха красотата на небето.

   Навярно всяка от тях обичаше...

   А беше ли обичана?

   Може би...

   Пред очите ми сякаш се люшкаше вълшебна гледка. Като че ли бях малка частица в тази тъй невероятна пролетна магия.

        ||

   Съмна и времето изведнъж се промени. Облаците слязоха толкова ниско, сякаш докоснаха земята. А може би и се покланяха. Едри дъждовни капки обляха лицето ми. Бистрите води на реката бързо  забълбукаха по коритото от вековни камъни. Усещането за динамика беше неповторимо.

         |||

   Само след минути небето се изясни и слънцето прогони дъжда. Високо над планината премина песен, разля се из простора.

   Цветята и тревите, потънали в разноцветните си багри, се заслушаха. Дори бодливият розов храст се смълча в своето ухание.

   Започна зашеметяващият концерт на птиците.

   Пролет е! Дълго чакана, красива, жадувана.

   Вълшебна гледка!

Вечерта разплита тъмни коси

   С колко много злато идва залезът! Лъчите на слънцето прибягват над водите на игривата селска рекичка, блясват и по малките прозорчета на старите селски къщи, живописно накацали край нея. Звън на хлопатари донася мирис на чернозем, ухаещи горски треви, упойващ аромат на мащерка. Стопаните пъргаво прибират животните по двора, гальовно ги напътстват към местата им.  Мирисът на цветя в красиво подредените градинки и здравецът край оградите изпълват гърдите със свежест и вяра в идните дни.

   Вечерта, разплела тъмни коси, тихо, тихо пристъпва по тесните прашни улички. Звезден кош щедро изсипва звездите си на небето. А те, ту надолу, ту нагоре, бързат да превземат небесното пространство. Дори непокорният вятър не може да ги спре.

   Остава в душите надеждата, че отново ще блесне слънце, дъждът ще окъпе къщи и дворове, а реката, великият ваятел, ще проправи нови пътища.

   Лято е.

Есенна вечер.

   Само за ден два, студът прогони слънчевите дни. Дъждът зачука по стъклата на прозорците, окъпа голите дървета.

   Вятърът, минал на пръсти по покрива, бързо прескочи на терасата. Накацалото под телта пране го помилва, но той задуха още по-силно.

   Паячето над вратата бързо се сви в тънката си мрежа и му стори път да мине. А кранчето на чешмата, което денонощно нарушаваше тишината в стаята, изведнъж спря да капе. Дори и часовникът с камбанката замлъкна. Късно е вече да следя стрелките му.

   Само ключът на входната врата завидя:

   ,,Значи и без мен е влязъл напористият вятър! - и сърдито изщрака още по силно в ключалката.

   Стихна и шумът от хорската суета.

   Затрупан от златист листопад , градът заспиваше в есенната вечер.

Импресия в проза

   След толкова месеци, тази нощ за първи път чух тишината. Даже Босфорът спеше. На двата му бряга корабите сякаш си отдъхваха, облени от лунната светлина. Сиво - бяло, небето едва - едва просветваше.

   Изведнъж светлината докосна клепачите ми. Неуверена, бледа, тя плахо се промъкна през прозорците на стаята. Сънят ми потрепна и избяга. Станах и излязох на терасата. Свеж ветрец повя и ме омая. Сгуших се в прегръдките му и зачаках слънцето да се покаже. То бавно, бавно заслиза и застана на дърветата. Нощната роса, увиснала по клоните им, уплашена побягна.

   Градът с живата си хилядолетна история се разстилаше пред очите ми. Космополитен! Милионното градско население го е разтегнало до краен предел. Тесните улички, отрупани с работилнички, магазини, ресторанти, супермодерни хотели, банки вече се събуждаха. В далечината издигаха стволове минаретата  на ,,Света София“. Старите дворци и крепостни стени, таили векове наред многобройни предания, сякаш разкриваха своята магия. Имах чувството, че се докосвам до преживяното преди много, много епохи.

   Даже гларусите се събудиха и разкъсаха утрото със своя крясък. Свикнали с камерите и фотоапаратите, те нетърпеливо зачакаха срещите си с хората, дошли тук от целия свят.

   Денят слънчев, усмихнат, забързано потече, забълбука като жива вода. Сякаш искаше да се слее с буйните води на Босфора.

Дали не съмва вече

   Лунна светлина, замръзнала музика, пак спохожда нощите ми. Безсънни часове проточва в мрака. Провира се в завивките. Разравя мислите. Разяжда болките. Търси на обичта следите. А тя, залутана в годините, се преражда отново и отново.

   Жива е!

   Съществува!!!

   Вика ме!!!

   Разрежда самотата.

   Омагьосва ме с кадифен поглед.

   Гали косите ми.

   Стопля с дъха си дланите ми.

   Попива с горещи устни сълзите ми.

   Тъмнината сякаш се стопява, стопява.

   Дали не съмна вече?

Носталгично

                                                                                                                                          ,,Човек е щастлив ,когато е в своя дом“

                                                                                                                                                                                       Л.Н.Толстой

   Лунният сърп пак се крие зад хълма.  Звездите светят като брилянти по небесното платно. Трептят, променят своят блясък и с любознателни очички поглеждат към земята, сякаш я проучват.

   В калейдоскопа спомени прозвънват бели сребърни звънчета. Бащината къща, родния край, Родината. Картини, които топлят сърцето цял живот. И оная пъстроцветна дъга, опряла рамене на хоризонта, а детството се смее, играе, провира се под нея.

    После птици с огнени крила прорязват простора. Сякаш пеят някакъв шлагер. Чуден, едва уловим.  Танцуват с върховете на дърветата, а песента струи, затихва, докосва душата. Като главня изтръгната от огън, опарва сърцето ми. Не показвам колко ме боли. Дори когато буря брули дървото на живота ми. Проява на гордост? Бягство  от  една топла прегръдка?  Отблъсната длан?  А може би бягство от самата мен, от самото щастие? То щастието не е ли нещо необяснимо? Не се ли крие понякога дори в едно малко зрънце? Видях ли го, взех ли го в шепи, сгрях ли го с дъха си или неволно го отминах?

   Гаснат звездите една по една. Слънцето скоро ще блесне и облее със златните си лъчи земята.

   Изведнъж долавям тих приглушен плач. Кацнало на самотно прецъфтяло клонче , едно птиченце с наранено краче плачеше. Дали защото не можеше да долети до родното гнездо или от болка, не знам.

   А реката, поспряла за миг, отново пое по своя дълъг , криволичещ път.