Пръстите на пианиста

Една нотка прозвучава в мрака,

един стон, пронизващ нощта.

Мелодията, стопяваща сърцето.

Самотна фигура в тъмна страница,

застанал пред старото пиано,

забравил света, забравил себе си.

Никой не помни лицето му,

загубено сред сенките вечни.

Дълги пръсти върху бели клавиши,

докосвайки ги като любим любовта си.

Тон след тон, нота след нота,

създавайки мелодия, дар за боговете.

Една малка нотка, една песен,

родена от нощта, за нощта.

Пръсти шарят без почивка,

изразявайки чувства, неизречени.

Сред ден... месец... или век...

Никой вече лицето му не ще помни,

но пръстите... тази песен за богове.

Дори след ден... месец... или век...

Тя пак ще е там, сред вечната нощ.

Със звездите ще танцува валс,

ще пее на пълноликата луна,

скрита в шепота на вятъра,

люлеещ нежно пухкавите облаци.

Тя е там, до теб, тихо шепне на уше,

една мелодия, слята с вечността,