Това не е писмо предсмъртно,

нито е дълъг роман,

нито пък е тъжна поема

за герой, в кърви облян.

Няма да говоря аз за

звезди, слънце и луна,

или пък за спомени,

изпълнени с тъга.

Това е просто песен

за най-красивото момиче,

за най-красивата любов -

не зная пълното ù име,

нито за нейния живот.

Не помня и цвета на очите ù,

но помня, че бяха красиви,

и гледах как косите ù...

беше горска самодива.

Не зная как я срещнах,

нито къде е сега...

Знам само, че открих я

и после,

ден по-късно, заваля.

Не можех да я прегърна,

не можех да я целуна,

само искам да се върна и в сянката ù да потъна.

Сега няма да плача, само ще пророня сълза,

защото всички други сълзи са някъде там,

във дъжда ...

Не плачи и ти за умрели, за отминал живот

не плачи и за живи, една нещастна любов...

В едно не ще се слеят

две волни, прелетни души,

защото птиците умират,

умират сами...