Птиците умират сами
Това не е писмо предсмъртно,
нито е дълъг роман,
нито пък е тъжна поема
за герой, в кърви облян.
Няма да говоря аз за
звезди, слънце и луна,
или пък за спомени,
изпълнени с тъга.
Това е просто песен
за най-красивото момиче,
за най-красивата любов -
не зная пълното ù име,
нито за нейния живот.
Не помня и цвета на очите ù,
но помня, че бяха красиви,
и гледах как косите ù...
беше горска самодива.
Не зная как я срещнах,
нито къде е сега...
Знам само, че открих я
и после,
ден по-късно, заваля.
Не можех да я прегърна,
не можех да я целуна,
само искам да се върна и в сянката ù да потъна.
Сега няма да плача, само ще пророня сълза,
защото всички други сълзи са някъде там,
във дъжда ...
Не плачи и ти за умрели, за отминал живот
не плачи и за живи, една нещастна любов...
В едно не ще се слеят
две волни, прелетни души,
защото птиците умират,
умират сами...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лора Йорданова Всички права запазени
