Птиците умират сами
Това не е писмо предсмъртно,
нито е дълъг роман,
нито пък е тъжна поема
за герой, в кърви облян.
Няма да говоря аз за
звезди, слънце и луна,
или пък за спомени,
изпълнени с тъга.
Това е просто песен
за най-красивото момиче,
за най-красивата любов -
не зная пълното ù име,
нито за нейния живот.
Не помня и цвета на очите ù,
но помня, че бяха красиви,
и гледах как косите ù...
беше горска самодива.
Не зная как я срещнах,
нито къде е сега...
Знам само, че открих я
и после,
ден по-късно, заваля.
Не можех да я прегърна,
не можех да я целуна,
само искам да се върна и в сянката ù да потъна.
Сега няма да плача, само ще пророня сълза,
защото всички други сълзи са някъде там,
във дъжда ...
Не плачи и ти за умрели, за отминал живот
не плачи и за живи, една нещастна любов...
В едно не ще се слеят
две волни, прелетни души,
защото птиците умират,
умират сами...
© Лора Йорданова All rights reserved.
