Да знаеш само, приятелю, колко

невярваща вече съм станала,

в празни и несъществени  думи се давя,

във огледалото губя се цялата.

Колко е тъжно, да знаеш, в душата ми,

когато от раните вечер студено е.

Как години минаха без съмнения.

Мога аз  още, да знаеш...

Лудо до болка да любя.

Но от любов в изобилие

отново  загубих се...

Обичаха ме и обичах силно,

какво от това, че така е,

всяко връщане е безсмислено.

Равносметка днеска  си  правих.

По трънливи пътеки вървях,

по дюни безкрайни препусках.

Носена на ръце и стъпквана бях,

безцелно се движех ...

в цирка-живот, не успях да се вмъкна

не защо роля не си избрах,

а от роли бях се побъркала.

Много ме доизмисляха,

много  чертаха ме.

В собствената си измама  съзряха се,

оковани от болка жестока,

към свободата не направиха скока. 

Как сега  за любов да говоря!?

Как сега да те карам да  чувстваш!?

Как  пулсира грехът, знаеш  ли,

с изгрева на моите желания!?

Трепет сърдечен почувства ли

по устните прехапани до болка,

а във мълчанието  изпусна ли   

един сподавен вик... Любов!?

Жестока съм, да знаеш...

гарваново черно е във мене,

когато със лъжи душата ми оплитат,

когато със пироните  ръждясали,

ме приковават към мечтите си,

а моят свят потъва нейде в нищото,

от любовта, която съм изпитвала.

Сега не искам да обичам.

Сега не мога да мълча.   

От спомени не се страхувам

и нищичко, не ще да залича.

Сега съм жива и жена!

Желания, греховни мисли -

в едни очи ми стига да запаля,

в едни ръце ми стига да заспя

и сутрин синевата с тях да срещна.

Ако това описва се със чувства,

любовта пред него ще бледнее.

Обич, нежност и копнежи,

това последното не е стремеж,

то извира от душата

и изпълва с пламък сетивата.

Какво е? Ще ти кажа,

но след време,

черта, когато сложа върху всичко,

когато на мечтите поривът престане,

дъхът ми спре, желания не ми останат.

Сега живея, дишам и се смея.

Сега все още мога да копнея.

Сега и занапред, ще пиша стихове безчет.