face04 (Таня Кирилова)
163 3746
5 февр. 2008 г., 10:05

Раздяла 

  Поэзия
601 0 12

Когато в тишината на отчуждените ни думи,

молитва за виновност порази ме с гръм.

Една сълза за всичките ни ласки,

проплака с глас и заби в сърцето трън.

Над мен надвисна облак от въздишки.

Стенанията пяха в хор от самота.

И някъде далече се надигна

една любов, обречена да е тъга.

Като изправени на съд от невъзможност

мълчат разплакани мечти във кръг.

Ридаят свойта песен и е като рана -

в душата сложили сме тежкия си кръст.

А беше време.

Прегръщахме се с обичта на чистото небе.

Не бяхме спомен.

А се имахме - със цвете омагьосало ни -

да не сме си бреме.

Сълзите си изпивахме и беше светло.

С ръце докосвахме безбрежното море.

В простора с птиците летяхме до насита.

Целувахме мечтите с наивност на дете.

Сега стоим на прага на отвъдното.

И как студът ни тихо приласка.

Притиснали в гърлата своето ”До скоро”,

безжизнено оставяме следи, които плачат -

рисувани във черно стъпки по снега.

 

Таня Кирилова

03.02.2008г.

© Таня Кирилова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??