Раздяла
Когато в тишината на отчуждените ни думи,
молитва за виновност порази ме с гръм.
Една сълза за всичките ни ласки,
проплака с глас и заби в сърцето трън.
Над мен надвисна облак от въздишки.
Стенанията пяха в хор от самота.
И някъде далече се надигна
една любов, обречена да е тъга.
Като изправени на съд от невъзможност
мълчат разплакани мечти във кръг.
Ридаят свойта песен и е като рана -
в душата сложили сме тежкия си кръст.
А беше време.
Прегръщахме се с обичта на чистото небе.
Не бяхме спомен.
А се имахме - със цвете омагьосало ни -
да не сме си бреме.
Сълзите си изпивахме и беше светло.
С ръце докосвахме безбрежното море.
В простора с птиците летяхме до насита.
Целувахме мечтите с наивност на дете.
Сега стоим на прага на отвъдното.
И как студът ни тихо приласка.
Притиснали в гърлата своето ”До скоро”,
безжизнено оставяме следи, които плачат -
рисувани във черно стъпки по снега.
Таня Кирилова
03.02.2008г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Кирилова Всички права запазени
