Размисли и страсти на едно джудже

Когато вечер тихо лягам,

аз дълго търся своя сън,

нахлуват в мене мисли черни,

напразно гоня ги навън.

Че те са като ерес бясна,

изгарят живата ми плът,

за думичка една признание

не дават в мен покой и кът.

Ако днес ме ти попиташ,

що си правел, друже ти?

Отговор не съм променял.

Днес и в миналите дни.

Трудих се, това го мога,

с кирка и лопата здрава,

ровя се, като къртица,

що получих за награда?

Тук аз няма да остана,

де няма цвят, не зрее плод

тя, мойта истина е друга,

събуден от една любов.

Наш′то общество е гнило,

ялово е при това

и признавам, че копнея

плът и мирис на жена.

Тя не трябваше да идва,

да не губи своя път,

но и сляп да бях тогава

щях да сетя неин дъх.

Аз очаквах само дума

тя на мен да изрече,

с поглед мил да ме прегърне

само за секунда, две.

Кой ръцете твои ще гали,

устни сладки ще целува,

ревност и горчива мъка

аз с тези  мисли будя.

Ах, девойко чернокоса,

дето в мен заби стрела,

как от сладката отрова

своя дух ще изцеля.

Мойте мисли са пленени

от миражи и мечти,

с тях си лягам всяка вечер,

с тях осъмвам до зори.

Мойта обич е сиротна,

тя не ще я сподели,

че не мога меря сили

с прекрасен принц, нали.

Тук аз трябва да остана,

да не търся нейде дом,

че е трудно да намериш

блага дума и подслон.

Ето, иде свежо утро,

бляскат първите лъчи

по пътека тайна, горска

мъжка група пак върви.

Тя приказката тъй завършва,

но кажи ми ти, дете,

как събра се толкоз драма

в сърцето на джудже.