Не питайте какво ми е в душата,
безшумно стене тя, 
от страх не може да отрони и сълза. 
Отвън съм камък леден, 
в затишие стои скръбта , 
тя - моят спътник верен, 
с юзди я здраво стегнах, но докога? 

Да полетя желаех, 
ала как, къде, 
сега крилата ми са счупени на две. 
Усещах обречеността да надделява, 
стоях и гледах безнадеждно 
как сиротата ме превзе. 

Ах, искам в миг да се събудя
и всичко да е само сън, 
как само си мечтая

за гласа ѝ - топъл, нежен звън,
мечтая да я зърна в този час, 
за една милувка и прегръдка 
всичко бих дала аз. 

Уви, реалността е друга, 
злочеста и сурова, пълна със тъга, 
силно, тежко мисълта погубва 
всеки мой опит да летя. 
Каква съдба е таз сега , 
жестока въплъщаваща смъртта. 
Защо така го пожела... ? 

Не питайте какво ми е в душата, 
тя стана пепел разпиляна, 
осъдена в бездънната тъма...    

                                                                      ~ Д. Т. ~