Не питайте какво ми е в душата,
безшумно стене тя,
от страх не може да отрони и сълза.
Отвън съм камък леден,
в затишие стои скръбта ,
тя - моят спътник верен,
с юзди я здраво стегнах, но докога?
Да полетя желаех,
ала как, къде,
сега крилата ми са счупени на две.
Усещах обречеността да надделява,
стоях и гледах безнадеждно
как сиротата ме превзе.
Ах, искам в миг да се събудя
и всичко да е само сън,
как само си мечтая
за гласа ѝ - топъл, нежен звън,
мечтая да я зърна в този час,
за една милувка и прегръдка
всичко бих дала аз.
Уви, реалността е друга,
злочеста и сурова, пълна със тъга,
силно, тежко мисълта погубва
всеки мой опит да летя.
Каква съдба е таз сега ,
жестока въплъщаваща смъртта.
Защо така го пожела... ?
Не питайте какво ми е в душата,
тя стана пепел разпиляна,
осъдена в бездънната тъма...
~ Д. Т. ~
© Десислава Всички права запазени