РЕЧНО
Нас ни свързва не само земята -
като устни пропукана, бледа,
от която се раждат житата
с класове за живот и победа.
Не и вятърът, който се смее,
във косите ни пръсти заровил.
Не вълшебната флейта с Орфея,
за любов дето ехото моли.
Не и тези светулки - звездите -
разпилени в полето мъниста,
и на Млечния път старините,
побелели до мъдрост от мисли.
Нас ни свързва до обич реката
и към своята цел ни увлича,
аз и ти сме мъжът и жената,
и на капки във нея приличаме.
Как стремглаво по пътя обречен
бреговете целуваме бързо
и отеква в пространството ехото -
натежало от нашата мъдрост.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Йорданов Все права защищены
